*
бели камъни
вятър мете

Отнесе ме – не искам да се върна
на континента – зъбер пуст и сух.
Скосените небета ще обърна

Под машината вече котлонът нагрява тигана.
Втора смяна изключва двигатели – вой за последно.
И ще дъвчем горещата кучешка радост пак двама по двама,

Такава суша стегна ме – дълбока –
че пътят ми нацепи се на букви.
Начупваха се всичките посоки

Съседът маже масло върху хляб.
Вчеря прав край хладната си печка.
И не изглежда съкрушен, ни сам, ни слаб,

Никак не ми се извътря сърмица сега
в чумерна мъжка, дълбана с костурка, душа.
Бели върхари ти нося в зелени зеници –

След Сатурн и Меркурий, и Онтарио-Ери -
да отидем за миг и на връх?
Има чудни в Руанда – жена е Гахинга,

Гълъб гони гълъбица –
гука, пърха, литва – лист.
Стигне я, отдалечи се,

Художникът със сламената капа
и куция статив, завързан с тел,
от жегата сред пътя чер се скапа

Вървя и тананикам с шепа лешници,
поспирам да дочуя ромон речен -
за камък и водица сред горещници,