Опрях в каменисто, оглозгано с мисъл, небе.
Чак слънцето лъха на спечена овнешка кожа.
Аз вярвах, че има простори нагоре, но не.

Взех да крея, отслабнах – и хляба презрях въобще.
От дъжд та на вятър турям бяла троха на устата.
Змей ме стори геранско ведро – и ми стига нощЕ