Аз стоя до олука ръждясал на цеха за винкел
и си паля на завет след смяната първа цигара,
а зад пламъка блясват очите ти с цвят боровинков
и ме блъсва в гърба вятър луд – от последната гара.

Тръгва влакът ти в миг и отнася ми фаса до корен –
колко дни ми завлече и грешни пари за тютюн.
Стари кокали клатя по пътя – мъж-носач ококорен –
без да давам нишан, че му мисъл чета – като в „Дюн”.

Днес с парцала в ръка и препълнена кофа със стружки
преминавам човешката глъч и металния звън,
а в очите ми – дол – ти береш стрък по стрък теменужки
и по устните твои разбирам – момиче, животът е сън.

Но не свършва сънят. От високи пустинни могили
все се сипят по мен песъчинки, прашинки – боклук.
Аз мета ли мета и се чудя все още на будните сили
пак да паля за тебе тютюн в полунощ до oлук.

огняроинтелигентска изповед и наистина е като сън в реалността...Привет!

И тук нема лабаво, добър текст!

Браво!

Благодаря, че дойде!

Благодаря!