Под машината вече котлонът нагрява тигана.
Втора смяна изключва двигатели – вой за последно.
И ще дъвчем горещата кучешка радост пак двама по двама,
с типов хляб и вода върху бали хартия приседнали.

Тишина. Тишина! На усмивка се въздухът кротва.
През прозореца хлътва дъхът на цъфтяща акация.
Ти ме гледаш – от глад и умора съм хвърлила котва.
Аз дори не те гледам – изхвърчам от теб, в тебе кацам.

И мълчим, и ядем върху пода от лято – прашасваме.
Няма чалга и рап, спорт, борци, магистрални крадци.
Аз до днес тишините ни млади по навик наваксвам
само лете, когато край пейката пеят щурци.

С тишината се свърши. Без покрив съм вечен двигател.
Днеска в мене ръмжи, вечно гладен, железният град.
А във всеки стар мъж се вторачвам с очи на гадател –
да не би да си ти, а пък аз да не те видя, брат.