Има един мъж, който диша из мен и ми казва колко съм хубава
и по няколко пъти на ден ме обожествява
(понеже само невидимото е божествено).
Този мъж ми чертае очната линия,
нанася ми лекия крем,
дипли фотоните на бретона ми,
пее с живо море на ухото ми –
гласът му драска – зверче, в моя тих GSM,
глади листопадената ми рокля,
гледа извътре улиците,
трамваите, покривите и локвите,
докато вдигам ципа на дънките.
Вика ми – научи ме на нежност.
И аз нямам изход.
Нямам друг изход –
освен да съм чудна и нежна.
Това е, приятелко!
Не ти трябва грим и надежда.
Те са за свързване на двата изпуснати края,
за кърпене на чорапче, съдрано в окосена ливада,
за шев и кройка по контурите на окъсялото време.
Мъж дава Господ на всяка жена – вае дъха щ с хармония,
трещи в мезозойските ери на сивото вещество.
И ако не чуваш мъжа край себе си –
прибери си го и го чувай вътре
и няма да бъдеш погубена.

Поезия за обичане.
Чу

не може без копче! А в случая то /Той/ ти е звездичка на гърдичка!

интересно и поучително четиво.Благодаря и за гледната точка към нещата,защото те са приложими и за мъжа-да се огледа чрез вътрешната жена,а не с жената в себе си...