Ако тази земя е навеки нарязан кадастър,
дето няма за нас за пред хората нито квадрат,
заведи ме на Марс, захвърли ме сред звездните храсти
и – щастлива комета, ще летя на вселенски парад.

Ще ме гледат зелени, червени и черни човеци –
нека ахкат – ще бъда далече от техния пръст
и ще бъда свободна над руини от грешни мертеци
и ще мина по огън – през очи от обида и мъст.

Само ти не изгаряй – пази се, докато прелитам
и не гледай нагоре, когато се сбъдвам за теб.
И не казвай коя съм – но Господ, ако те попита,
прошепни му – бездомен отломък от обич, поет!

Космическа прашинка, или поетически астероид?
Поздравления за Поезията!
Чу

космическа прашинка:-)

Толкова силно, че се зашеметих и не знам дали и кога ще се опомня! Благодаря, че ми го причинИ!

Осветяваш очите Или!
Много хубаво!:-)

защото си отдавна сред най-любимите му блогове! Сред звездни храсти пламтя!

В известен смисъл и аз на Марс бих се чувствала значително по- добре,Или.
С поздрав за чудесното стихотворение!

не знам какво да кажа - прости?
Благодаря ти за прочита и споделеното чувство!

И то какъв поет! Такъв, към чието написано пристъпвам с благоговение!
Пленителен стих!

:-) а аз - на Меркурий!

Благодаря ти, Женя!

:-))))

ех, Усмивчице!