Аз съм цъфнал от рани божур –
пия късо от твоята ваза.
Слънце пада по мен в контражур
и със блясъка свой ме наказва.

Доморасъл живот, преброен
с часовете на празната стая.
Някой ден ще съм тъй уморен,
че водата едва ще позная.

Ще посипя листец до цветец
в пепелника, в настолната книга.
Изхвърли ме, мой късен четец –
бях със теб само миг, но ми стига.

Ти измий слепотата след мен,
нека блесне отново кристала.
Аз не искам да бъдеш сломен
от утайката, мене побрала.

Или, това стихотворение е повече от само обич. Това е грамада от най-благородна обич! Стихнах от прочита... и за тази вечер ще остана сред тази редове! Много са ми на сърце!

Ще сънувам божури тази нощ.
Чудовището

Просълзи ме цвете хубаво!

Щипка захарчица, медна монета на дъното на вазата и цъфтежът ще се преповтори!
Червено слънце си типосала, ili4e, не в контражур, а в нежен ажур!

Поздрави
Валя

благодаря, Женя! Цветно да ти е на сърце и неувяхващо, обаче:-)!

Благодаря ти, Валя! Поздрави и от мен

Тази рецепта ще си я препиша надлежно и ще я спазвам прилежно, Ламя! Да ти е бонжурно светло на душа и перо!

Вярвам в силата на твоя ник, Усмивчице!