Аз сянката на мъж видях,
с разтворена пред него книга.
Чух неговия светъл смях,
той тишината ми въздига.

Мъжът бе в онзи миг блажен –
там, зад гърба на светлината,
а радостта ми – бял ръжен,
ме хвърли в жупел непозната.

И аз – подпалена! – горях.
Свистеше сянката ми жива.
А онзи мъж – през въглен-грях,
през сянката ми си отива.

красиво казано.

Хареса ми това стихче

Благодаря ви!