На вик от теб стоя, но си мълча.

Защо да викам в градската гълчава?

За тебе стискам хляб в една бохча.

Следя те с поглед – смея ли да шавам.

 

Люлее се – разюздано море! –

в ушите ми бучи, ручи площада.

Повтарям си наум, че съм добре,

сърцето блъска в мене без пощада.

 

Към теб преминах не един квартал –

не ми е дом без теб ни парк, ни къща.

Ти обеща ми къщичка от кал

и в нея тебе – чиста! – да прегръщам.

 

На миг от теб стоях – защо мълчах?

Защо тълпата тежка не надвиках?

Докато те съзирах и мечтах,

изчезна ми – един незнаен скитник.

 

А моят град – лъжлив калейдоскоп,

пилее ни – красивички мъниста.

Дера се сред площада: – Стоп! Стоп! Стооооп! –

... самата аз разпръсната на триста.

На миг от теб стоях – защо мълчах?
Защо тълпата тежка не надвиках?
Докато те съзирах и мечтах,
изчезна ми – един незнаен скитник.

Благодаря, Валя!