Мен ме нямаше в твоята Слънчева система.

Теб те нямаше в моя Млечен път.

Астрономите гледаха далече назад –

към крайното начало на Вселената

и не подозираха нашата близост.

Само клинописите пазеха отпечатъка на съдбата

за нашата неизбежна среща.

Всички идваме от небето

и вибрациите на материята

свирят в лирата на смъртното.

Не е късно да те обичам,

не е тъжно да ме обичаш.

Сега е нашето време –

в него вярва само легендата,

телескопите го пропускат,

а надеждата още не е родена

от космичния прах на духа.

Ще помоля за едно мъничко уточнение - Духът не е съставен или съставна на космическият прах, а е енергия. Иначе останалото е ясно - което има да се случва, ще се случи независимо защо, къде или кога. Обичта е широко понятие, но е съставка от любовта, а тя е вечна защото се е появила заедно с вселената. За нас остава надеждата да я срещнем или да се сблъскаме с нея. И в двата случая - след това оставаме опустошени, защото сме твърде голями егоисти, за да я разберем и твърде малки, за да я възприемеме цялостно и оценим по достойнство.

Благодаря за това мъничко, но съществено уточнение!