Ти все пак тръгна – аз тук опустях.
Тъгата се стовари на порои,
витрините разпръсват моя смях,
че толкова съм ничия и твоя.

Какъв ти рай, какъв ти черен ад?
Животът е училище велико –
и радости и скърби ни тешат,
че ще си идем, без да вземем никого.

Дори да ни e най-най-най- любим,
в едно да сме живели триста века –
в един миг всички ще се доближим
до крайната човечност на човека

да бъдем непомерна светлина –
космическа любов, самото Нищо.

Аз тръгвам, ти си тръгваш – ето на –
животът тръгва, с обич се насища.

Явно процесите на просветлението са те докоснали

дано е така