атлантида :: КАПАЧКА УИСКИ С ПОЛОВИН ЧОВЕК

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Нови блогове

stenlynet
ochilata
vivasingh852
kakdanapravqtova
christie
ateliezapodaruci
abitoserali
venus3768
oyostepperit
annarose

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1

Годишна класация

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.02.2011 10:25 - КАПАЧКА УИСКИ С ПОЛОВИН ЧОВЕК

Автор: ili4e Категория: Лични дневници

Прочетен: 2020 Коментари: 12 Гласове:

Горан Горанов беше философ. Водеше лекциите по философия, по-скоро – разказваше ни приказки за тази наука, която дори не била наука, защото всяко съждение е вярно, стига да е логически обосновано... Външно професорът ми приличаше на Вангелис, само че бе със снежно бяла коса и брада. Ходеше винаги в черно, което го правеше още по-сияен.

Един пролетен ден влезе в сенчестата аудитория, отвори широко прозореца, за да нахлуе жив въздух и рече да му дадем студентските книжки. Никое време – април. Ни сесия, ни дявол? И докато пишеше нещо в тях ни запита какви хапчета имаме. Ние се засуетихме. Той ни подкани да си разровим чантите по-дълбоко. Ровим, шумим и мълчим. Никой не вади и половин таблетка. Горанов впери очи в нас недоверчиво, погледна ме с въпроса, дори един аналгин ли нямам? Аз кимнах отрицателно, почти съжалявайки. Ти, вика, ще ми кажеш, помня ти теорията за човека, мъжа и жената.

Помнел я? То голямата теория, но трябваше да се измъкна: попадна ли натясно, мисля повече от обикновеното. Така се случи и на въпроса: Човеци ли са жените, като са от ребро Адамово или не са човеци? Половината викат:даааааа. Другата половина:неееее. Горанов пита: защо? Пита защо, пък погледне насам. А за мен този въпрос е банален и отдавна неоснователен. Така и му отговорих. Той пак: защо, та защо?
Защото, казвам, ако приемем, че Адам е бил Човек, а Ева просто Жена, то родените от тях отроци могат да бъдат само получовеци (нали майка им не е човек?). Професорът се усмихна хитро него ден и ни разпусна.

Сега пак се усмихваше, но тъжно. Сякаш не ни вярва, че нямаме хапчета и туй то. Извади от вътрешния джоб на балтона едно сребристо павурче, сложи го до купчината подписани книжки, отвинти капачката, наля глътка, изпи я и ни подкани:
- Елате, заповядайте … един по един – да пием по една капачка?

Нашего брата – пак в смут. Никой не шавна, ни една банка не хлопна. Във въздуха сумтеше младо възмущение. Аз се заосуквах. Гледам – сините очи на Горанов тъмнеят; колегите се кокорят диво. Изкачих се до катедрата, налях капачка (уиски се оказа), изпих я с едно “наздраве” и си седнах на мястото. Седнах и потънах от срам за целия недоумяващ народ, който не помръдва зад гърба ми. След часа някой-друг измрънка под нос, че тоя нещо не е наред днес, ама добре, че ни написа оценките, та ще имаме с един изпит по-малко…

На излизане Горанов вдигна ръка, махна ми и се скри.

След седмица вратата на ректората ме посрещна с некролог на неговото име. На мига си спомних капачката уиски… Боже, добре, че пих!

Нагоре