Никак не ми се извътря сърмица сега
в чумерна мъжка, дълбана с костурка, душа.
Бели върхари ти нося в зелени зеници –
ща да съм твоя низинна и пръхка земица.
А ти ме с чекори сухи и диви чоластриш
и ме надигаш, напиваш с пелини сърдити.
Хълми ми гънеш и тръни ми биеш в петите –
виж и се радвай на шарка в гледжосани глътки,
дръж ме на капка, изтрий ме с дъхтящи прегръдки –
стига си нощите пукал до бяло в очите.
Що ли си, душо, чумерна, да те попитам?
Знам – не повивай пред мене невени балкани –
снопове пътища падат на твоята пазва,
нокти на птици грабливи ти греят на рани,
недостроени мостове в съня ти пролазват,
цъфват по изгреви тънки и звънки калъчки,
дните се свличат в ръцете ти – кожа след кожа.
Свят се не носи с кобилици, нито на съчки.
А на адамова ябълка – само ти, чумерна душо,
ти можеш.

Ида ти на тенджурката със сърмичките, гладен стах, га прочех туй великолепие!