Дълбоко в гърлото, в дъха, накръст във влака,
се блъскам – криво свърнала от пътя кост –
разпънала лъка си по стъклата, ситно тракам,
опирам се и трия се в един и същ въпрос

защо съм тук, защо летя – стопявам се в тунела
на изумената от пролет, разповита млада нощ?
Чевръсто пътят ме навива от небесната къделя –
все по-далеч и по-далеч от теб с такава мощ,

че тъмното пространство блика, потреперва
на светъл извор – ширнати в изчезване очи.
Пълзи прозрачен дъжд, на разлив гали нерва,
оголен в мене – трясък по железните бразди.

Ечи от задух, люшка, мята се и се огъва влакът –
в конвулсии от мен – като дете – да се спаси.
И аз се раждам през света наопаки – на лакът.
И съм извън утробата на този свят – където ти не си.

Сякаш влак прекосява през мен ветровито поле...
Благодаря за този прекрасен стих!

и сдавени емоции. На лакът да се родиш е много патрицианско! Бъди благодарна, че не си се родила, като мен плебея - седалищно.