Едно лято неистово ми се прииска да издълбая нещо върху камък. Започнах все по-дълго да се заглеждам в дирека на портата, където пишеше "1947 г." Но камъкът бе изписан толкова нежно и толкова дълбоко, сякаш е бил мек като тесто и са чертали по него с дръжка на вилица. Веднъж не издържах и попитах дядо ми:

- Дядо, кой е написал 1947 г. на дирека?
- Аз – рече той.
- А ще ми намериш ли и на мен един камък?
- За какво ти е пък сега?
- Много искам и аз да издълбая нещо? С какво го написа?
- С длето и чук. Ама това не са момичешки работи? Я си ходи по реката с децата? Не е тая работа за тебе.
- Дядо бе, моля те! Дай ми камък, длето и чукче?

Той поклати глава и хвана към яхъра. На другия ден аз пак – камък та камък! Не мирясвам. След три дни кандиса човекът. Докара ми от реката една плоча, извади от избата дебела кърпа, от която се подадоха длето и чукче.

- Ето ти – дялай, щом щеш! Само че гледай да не си убиеш пръстите, да не ти хвръкне прах в очите и да не спукаш плочата. Почуквай ей под такъв ъгъл, начестичко, леко, все едно играеш – но е тежък тоя чук за тебе, да знаеш.

Цъфнах от радост. Започнах да обикалям плочата с длето и чук в ръка. Оставях ги на трикракото столче, галех камъка, с някаква наивна надежда, че щом започна да го удрям, той ще се отпусне и за един следобед ще напиша нещото. Дядо ме гледаше отстрани с любопитно-хитра усмивка и ме запита:

- Какво мислиш да напишеш?

Стъписах се. Какво ли? Не бях мислила досега? Но, за да не се бавя и да се излагам пред него отговорих сериозно:

- Ами ще напишааа...НА ТОЗИ ДЕН ИЗДЪЛБАХ ТОЗИ КАМЪК

Сега вече ме оставиха насаме с плочата, подпряна на бунара. Нямаше повече време за губене, имах наум и какво ще издялам. Започнах. Удар – длетото се хързулна. Удар – улучих, получи се резка. Пак – леко, по-често. .. Китката ми отмаля, а буквата Н бе само с една чертичка. Стоката се прибра от паша. Здрачи се, легнах и заспах на мига. На сутринта отново бях пред камъка, пак почуквах и сама си говорех "правилно… не – по-леко… добре, добре… ех – слабо".
Сянката на ябълката кръжеше около мен, деца ме викаха зад оградата. А аз ни чувах, ни ядях. Само ябълки.
Дните започнаха да потъват в чертите на буквите. И тъкмо когато по пладне на плочата грейна НА ТОЗИ ДЕН, дядо се появи от нейде и рече:

- Обади се майка ти. Довечера ще дойдат да те вземат, че ще ходите на море.

Бях като тресната с мухобойка. Отчаяна. За първи път отчаяна пред думата "море". Ами камъкът, ами надписът? После започва учебната година – и край!..

Така си стоя плочата до бунара, чак до другото лято. Гледах надписа като нещо далечно и непосилно, но повече не похванах длето. Като че ли камъкът не поиска аз да допиша, че съм го издълбала. Просто той не се отдава на всеки.
 

Чисто, професионално, поднесено от ръка на майсторица!
Поздравления, Илиана Илиева!
Чу

Благодаря, че сподели спомена, Чу!

Прекрасно написано!

Сърдечно благодаря!

Ако се погледне философски на писанието ти Или, изводът е, че от всяко дърво свирка не става, както казваше пък, моя дядо. И не само в дървообработването и каменоделството...:-)))
Аз пък, рисувах и пишех с тебешир по къщата, обаче...когато исках да ми купят нещо, я обувки, я нещо друго.Докато не ми го купеха, не спирах.

Ама много готино хлапе си била ти!:-))))) видях те! Благодаря ти и за философията и не само!:-)

За всичко се изисква умение. Затова уважавам всяка професия. Но никоя не издигам в култ.:)

Ех, как се радвам, Жени, че дойде!:-) Права си! Но като го тегли човек - да опита. Занаятът сам му показва какво може и какво не:-)

За първи път чета немерена реч от теб и ти казвам, че си толкова добра, колкото и в поезията!
Поздрави, Или!

Еех, Владуне:-) Това са детски спомени, но ми се прииска да ги споделя. Благодаря ти!

Всъщност, едва сега погледнах, че си го сложила в поезия, но в който и раздел да е, художествената му стойност е висока!:)

Много красив и истински разказ! Класика в жанра. Говоря съвсем сериозно. А късият разказ е едно от най-трудните неща в литературата и се отдава на малцина, които владеят магията на езика.

Грешка! Сгрешила съм раздела, братко:-) Утре ще се поправя, да не взема сега да объркам нещата:-)

Благодаря! Но това е комплимент. Има хиляди причини човек да пише късо:-) Хубава вечер, Веселине!

И тъй несетно смени длетото със стилото, да дълбаеш окаменените ни сърца! Господ здраве да ти дава и да крепи ръката ти, Иличе!

Благодаря ти, Варански! И ти да си жив и здрав, да се намираме из приказните и приказливите ти светове!