Aз всеки ден съм на ръба на пролетта.
Залоствам зимите, летата обуздавам
и махам на отлитащи в дрезгавина ята,
повтарям си на глас – за теб, за теб оставам.

За тебе, мое слънчево невиждано момче,
вися на времето небивало – от перилата.
Ако си с мен – закотвям се, притихвам – то да спре.
Ако те няма – вия вятър, вдигам му платната.

И си представям как се връща там, от дето е дошло.
Спасявам се от безутешното без тебе време.
Ала какво ли ми е криво и немило точно то,
което от ръба на пролетта миг като мене в себе си ще вземе.

Прелест! 'Обично! Не ми се излиза от омаята на думите ти! Ще си ги нося в мене през този ден, в който повече няма да надникна в блога :)

оф...и аз искам да го спра пустото време, ама, на! - не става...
дай, съвет!
:))

думички. Огърличка в бялото на душата! :)

Дано повече мигове като тебе изпълват света, времето,спряло в стихове като твоите, ili4e !