Вечерните треви шумят невидими,
тъма добра безропотно ги скрива.
Нозете парят, ала пред дъха дими
на просеката гъстата коприва.
Промяната на болка и на галене
пробива пътя вакъл през Балкана,
а щом по глезените сетя – кален е –
аз трепвам от незримата подкана.
И пак нарамвам черно нагорнище,
без хлъзгавите вади да прескоча,
дори да знам, че изворите горни ще
дочуя под тревите да клокочат.
Не се научих да изчаквам утрото
и да кротувам в схлупените хижици –
макар и мъдро – не гради, а срутва то
миража, че животът ми се движи.

Поезия отвсякъде!
Чудовището

Мъдро е утрото, но нощта е тази която споделя :)
Определено задвижваш живота ми тази сутрин - тръгвам по"нанагорнището"...;)

Въздъхнах тежко на последните четири реда,защото ,уви ,май че е така.
С поздрав,Или!Ти пак си надминала себе си,много вдигаш летвата.

Благодаря ти, Чудо!

Излиза, че не сме сами в похода?:-) Благодаря ти за това!

Хубаво е, ако денят започва възходящо, Зин! Затова заран наобикалям и твоя блог!

"Не се научих да изчаквам утрото
и да кротувам в схлупените хижици –" - и аз :), не ми идва отвътре :)))))), но пък изчаках/дочаках/ три живителни глътки въздух от твоята душевност, придружени от нечакана изненада :) Ликувах! :))))))