Да вдигнеш храм,
не каменно огнище,
на глинено човече без особености,
без име, ЕГН и без годишнина –
та приливът ревнив да го разчорля,
а отливът до кал да го разголва,
да го закътва от излишен говор,
като табу смълчало върволика.

Наречен за душа да освестяваш,
да гладиш, да събираш, пренареждаш,
неоорфически да го преосъзнаваш –
нота по нота,
звук по звук
и хлип по хлип –
под пластовете уловена тиня.

Да чуваш отшумелите дъна,
докато на повърхността се ровиш
и в сбъднатия блик - сълза
отдолу,
из под дланта ронливо да проходи
забравеното битие,
възкръснало по образ и подобие.

тия крака въобще не са си на мястото (лично мнение) и финалът... не ми е... Не знам.
Ако позволиш! :
"... изпод дланта ронливо да проходи
забравеното битие,
възкръснало по образ и подобие."
Примерно. Не налагам...
И, надявам се, не се сърдиш! :)

Вили, добре дошла! Заслужава си да помисля по предложението ти, допада ми:-) Не се сърдя и-зоб-що! Напротив - благодаря за вниманието и че сподели!

Струнно-песенно! Както само ти умееш!...