Майстор: Димитър Гогов

Имаше едно време един ден в годината, когато цялото село опустяваше. Дъщерята на споминалия се поп биеше камбаната на еднокорабната църква за “сбор”. Всички се стичаха на мегдана и от там народът се изнасяше към лозята. Кой на каруца, кой на кон, кой пешком. Иван Тупанджията вървеше напред, а след него кларинетистът, акордеонистът и Мара Лиса – в народна носия по бяла риза, с китка мушкато и здравец зад ухото. Как не замръзваше тая жена в снеговития февруарски ден? Ама как можеше да замръзне, като под едната мишница носеше гореща погача, с другата ръка надигаше бъклица червено вино, а през цялото време пееше, подрипваше и викаше “и-хууууу”. Всички се смеехме, пригласяхме и несетно стигахме до лозята. А там – огньове, мръвки, пити, бъчви с вино, пак песни и ръченици. Чевръсто зарязваха главините близо до пътя, да се свърши първо работата, че после празникът да си върви както си му е редът.

Ой Трифоне, Трифоне, Трифонееее, имат ли песните спиране, спрат ли – значи умираме...

Пък големи играорци имаше селото! Само наааай-най-престарелите баби и дядовци гледаха с насълзени от пушека очи и на място потропваха нови галоши под шарени чорапи от три пъти предена вълна.

Веднъж бяхме взели назаем магарето на Иван Тупанджията – и бездруго той имаше отговорна роля в празника. Магарето бе кротко и дотолкова очовечено, че позволяваше на децата да го яздят без седло – без нищо. Така че, ние, дечурлигата, яли-не яли, ама магаренцето мира не видя от нас. На връщане го впрегнаха в каручката, за да ни носи по надолнището. Мерак ни беше да се возим прави – като във “Винету” или “За един пробит долар”, които гледахме миналото лято, два поредни четвъртъка в преминаващото през село кино.
Накачихме се ние. Аз, като по-височка, застанах най-отзад в каручката. Брат ми – най-отпред, готов да шибне леко магаренцето, за да потеглим. Викна му – дий! То стои. Втори път – дий! Пак не помръдва. Накрая всички в хор се провикнахме – дииииииииййййййй!

И изведнъж, не щеш ли, магарето се втурна с такава сила, че аз залитнах назад, прелетях над дрънчащата ос и не сетих кога се приземих на чакъла, но на крака! Първата ми мисъл бе “Фосбъри” – ето ти тебе висок скок. Хем висок, хем дълъг!... След този ден още пет години прилежно си тренирах леката атлетика.

Браво за разказчето, ili4e!
Чу

Благодаря ти, Чу:-)

Това си е направо чудомировско приключение:)

Поздрави!

живо чудо:-) Благодаря ти!

Така хубаво разказваш Или...а наистина ли са твои преживелици?Ако е така, имала си много хубаво детство, шарено!:-)

Творец си! Запазваш в думите бита на българите, такъв, какъвто вече се среща рядко, детство, за което децата вече могат само да мечтаят из запрашените градове. Чрез твоите разкази българското село не е обречено изцяло на забрава. А и си сладкодумна, емоционална.

Благодаря, Женя! Поне с думи да запазим невъзвратимото.

Да, много шарено беше и слава Богу! Наистина са преживелици:-)...много хубава дума!

в кое село си живяла?

тайна?:-) отговарям ти с добро. Името на селото едва ли има чак толкова голямо значение, поне според мен:-) Макар че е свързано с постоянното изтребление на населението по времето на "османското присъствие"...

Измайсторила си го много добре! Толкова живо и образно си го разказала, сякаш и аз съм в каручката:)) Поздрави!

Благодаря, че сподели!

Поздравления! И честит празник на влюбените. Ив

Честит празник на виното и обичта, Ив!

Честит празник!

Честит да е и на теб!

Много хубав разказ!

Благодаря! Честит да е за всички ни!

Дааааааааа, виждам скока ти и мисля да се обадя на Стефка Костадинова, да те направи национален треньор! :)))))

Благодаря, Адаш! Късно ми е вече за треньор, отдавна се отклоних от онзи път:-)